Да счупиш стомната

    

Приемна грижа

Приемната грижа е настаняване и отглеждане на деца, чиито родители не могат да се грижат за тях.

За да бъдат одобрени за приемни родители, кандидатите преминават през процес на оценяване и курс на обучение. Настаняването може да бъде краткосрочно с цел подкрепа на биологичното семейство и връщане на детето в него или дългосрочно за деца, чиито родители са починали, неизвестни, лишени от родителски права.

След настаняването на детето приемните родители получават подкрепа, както и подлежат на постоянен контрол, извършван от социални работници от Отдела за закрила на детето. От 2006 г. приемната грижа е професионална, т.е. се заплаща месечно до 150% от минималната заплата в зависимост от броя приети деца и периода за отглеждане. Приемната грижа е единственият шанс за децата в институции да растат в семейна среда.

Когато баба ми, медицинска сестра, се пенсионира в Стара Загора, реши да продължи да работи. Започна в един от домовете за деца, лишени от родителски грижи, от нула до три години. Издържа там точно два месеца, въпреки че беше част от медицинския, а не от възпитателния персонал. А в трудовото й досие влизаха длъжности като операционна сестра и сестра в Бърза помощ. Описваше как физически здрави деца на две години не могат да ходят и не могат да говорят.

"В момент, в който някой забравеше вратата за навън отворена, като стадо зверчета запълзяваха към свежия въздух, разказваше тя. За да не се случва това, персоналът ги завързваше за краката на различни предмети. А когато някое дете искаше да привлече погледа на възрастните, започваше да си удря главата в земята. Отказах се да ги взимам на ръце, защото, ако прегърнех едно, 12 други започваха да се катерят по мен в битка за внимание." И така, докато баба ми с трийсетте си години опит с кървища, изгаряния и какви ли не ужасии не издържа психически и напусна.

Ако журналист от Би Би Си влезе с камера в такъв дом, в Англия ще започнат кампании за спасяването не само на българските деца с увреждания, но и на напълно здравите.

Може условията в тези институции да не са толкова фрапиращо нечовешки като тези в Могилино, но пораженията върху децата са необратими. Галина Кубратова, клиничен психолог, казва, че ако след третия месец с бебето не се общува, то забавя умственото си развитие, защото мозъкът няма стимули да развива нормално невроните си. Тя дава за пример децата от дом "Надежда" в София, който по думите й е един от добрите в страната с професионалния си персонал. "Но дори тези деца при влизането им в първи клас са с умствена изостаналост. Всички животни те наричат кучета, защото са виждали само кучета. Могат да смятат с кюфтета, но не и с метри плат, защото не са стъпвали в магазин за платове."

Няма спор, че в домовете персоналът е изключително недостатъчен и не смогва. Но дори и да се падаше по едно дете на възпитател, институционализирането би трябвало да е последната мярка при грижата за изоставени деца. "За да се развива пълноценно, детето трябва да участва в живота на общността, а не да е изолирано някъде си в някакъв дом до седмата си година в най-добрия случай", казва Капка Панайотова, директор на "Център за независим живот".

В България има 86 дома за деца, лишени от родителски грижи, по данни на Държавната агенция за закрила на детето. Броят на децата, настанени в тях, е над 9000; 2567 деца от такива институции или с физически и умствени увреждания са вписаните в националните регистри за осиновяване. Тази година до края на октомври в страната са били осиновени 580 деца и 51 в чужбина.

Във вторник на кръгла маса "Международното осиновяване - проблеми и решения" експерти алармираха, че тенденцията в България е към увеличаване броя на децата в институции и удължаване на престоя им там. Затова са виновни безкрайно дългите дела за отнемане на родителски права, след което следват безкрайно дълги процедури за вписване на детето в регистрите за осиновяване и така с години, докато то отрасне по домове и шансовете му за осиновяване се сведат до минимум. И тъй като осиновяването като мярка за закрила не се прилага ефективно, са необходими промени в законодателството. Такива се подготвят в Семейния кодекс, според които децата да бъдат вписвани в регистрите шест месеца след като са настанени в дом и не са потърсени от родителите си.

Но докато това се случи, са необходими незабавни действия за изваждането на децата от тези институции.

Алтернативата е професионална приемна грижа. Безусловното й предимство е, че детето расте в естествена семейна среда. Но в края на 2006 г. приемните семейства са по-малко от 60, а децата, оценени за такъв тип грижа - 1500. "Процесът на разширяване на мрежата на приемни родители е много бавен и тежък, защото администрацията не е готова и няма капацитета да се справи", смята Капка Панайотова. Тя добавя: "Освен това деинституционализацията на децата не е достатъчно подкрепена с пари и персонал."

През 2007 г. домовете за деца, лишени от родителска грижа, са децентрализирани и преминават в управление на кметовете на общините, които стават и работодатели на персонала в тях. Но тази промяна не върви ръка за ръка със знанието как се управляват толкова проблемни институции. "Като че ли министерството на труда разчита на разбирането и съпричастието на кметовете, без да задава механизми за намаляване на броя на децата в домовете", казва Лора Паркър от АРК. Това е международна неправителствена организация, която през март 2006 г. стартира пилотна програма "Деинституционализация на услугите за деца" в България, след подписването на меморандум за разбирателства с няколко министерства.

Паркър работи в Стара Загора, защото там броят на деца в домове е най-висок - 680, и от друга страна, кметът д-р Евгений Желев по думите й е изключително кооперативен и им помага безусловно. Но тя смята, че случаят на старозагорския кмет е по-скоро изключение и щастливо съвпадение. Паркър казва, че за да заработи в национален мащаб деинституционализацията, трябва целенасочена правителствена политика, която общините задължително да прилагат. "А не, както е в момента, това да са само имплицитни препоръки към местната власт", категорична е тя.

Що се отнася до финансовите стимули, Паркър казва, че даренията от компании и частни лица са огромни. Но те отиват за домовете, не за децата. Затова според нея не пари липсват, а политическа воля за изваждането на децата от институциите. А на аргумента, че балканският манталитет и липсата на средства възпрепятстват семействата да се включват в този тип грижа тя отговаря: "Как е възможно Румъния от началото на демокрацията да сведе броя на децата в домове от 100 000 до 30 000?! Как е възможно там децата, които се отглеждат в приемни семейства, да са 50 000, а в България - 88?!"

Че успехът на приемната грижа няма нищо общо с манталитета, е съгласна и Капка Панайотова. "В България той се дължи на политическа некомпетентност и нежелание за справяне с проблема, които съвсем естествено се прехвърлят и към местната администрация, казва тя. Освен това няма национална кампания за популяризирането на приемната грижа, нито пък МТСП признават, че не могат да се справят, за да потърся консултация от опитни чужди специалисти."

Когато в България се говори за демографска криза, недостиг на човешки капитал, а международният имидж на страната се срива заради репортажи като този от Могилино, изглежда направо престъпно правителството съзнателно да поддържа умственото изоставане на над 9000 здрави българчета, като ги държи в домове за деца, лишени от родителски грижи.

kafene.net